Avengers: Endgame: Борбата е безмилостно жестока

Cели 11 години след излизането на „Железният човек“ и 21 игрални филма по-късно, споделената филмова вселена Marvel Studios най-после достига своята кулминация. Борбата на Отмъстителите в последното им екранно приключение е безмилостно жестока, а „Краят“ не е нищо по-малко от епичен.

На пръв поглед звучи нелепо да перифразирам Вапцаров в ревю на филм за супергерои, но епитетите, с които великият български поет се е запечатал в колективната ни национална памет, са твърде подходящи за определения на сюжетното действие в „Отмъстителите: Краят“.

Филмът е пропит с чувство за грандиозност и драматизъм от началото до края си.

Но тъй като това е продукция на Marvel Studios, драмата неизбежно е примесена с чести хумористични опити за разведряване на настроението и намаляване на напрежението у зрителя. В най-добрите измежду 21-те филма от поредицата дотук – по-конкретно „Тор: Рагнарок“ и „Завръщането на първия отмъстител“ – постигнатият тонален баланс в сценария е бил перфектен. 

В „Отмъстителите: Краят“, за съжаление, екипът зад лентата, начело с режисьорите Джо и Антъни Русо, не успява да го постигне. След апокалиптичния завършек на предишната част, „Война Без Край“, повечето от опитите за прокарване на комичен тон в хода на действието просто изглеждат ужасно не на място. 

Киносъбитието на годината: „Отмъстителите: Война без край“

От това най-много страда един от основните герои на цялата поредица, Тор,

чиято роля в заключителния филм шокиращо се ограничава до това да бъде обект на глуповати, нелепи шеги. Отношението към него е вбесяващо с оглед на фантастичното му личностно израстване в „Тор: Рагнарок“ и в „Отмъстителите: Война Без Край“, както и предвид факта, че актьорът в ролята Крис Хемсуърт е демонстрирал нееднократно комедийния си талант, който тук е похабен.

Опциите за развитие на персонажа на Брус Банър / Хълк, които останаха отворени в края на „Война Без Край“, също са реализирани крайно незадоволително. В амплоато Марк Ръфало намира изолирани моменти, в които да блесне, но обещанието за кулминация на вътрешния му конфликт в стил „Доктор Джекил и Мистър Хайд“ остава категорично неизпълнено.

Друга критика, която може да се отправи към сценария, е, че в някои моменти се усеща като разфокусиран и разединен, но това се дължи основно на сериозната екранна продължителност от 3 часа. Вследствие на това, въпросните моменти се чувстват като отделни епизоди от сериал, а не като обединени части от фабулата на пълнометражен игрален филм.

За щастие, негативните страни на колосалния проект до голяма степен се ограничават до изброените дотук. Встрани от тях, лентата предоставя закономерно развитие и – в някои случаи – завършек на редица от героите си. В този аспект никой не е по-облагодетелстван от Робърт Дауни Джуниър.

„Отмъстителите: Краят“ е кулминацията на цялата изградена вселена на Marvel Studios,

но сценарият не оставя място за съмнение, че измежду десетките персонажи на екрана, Тони Старк / Железният човек е главният герой – както на този филм, така и на цялата огромна поредица дотук. На неговите премеждия и развитие са посветени най-драматични моменти и най-много екранно време.

И докато в други филми на Marvel това позициониране е изглеждало насилено и като храна за актьорското его на Дауни, в „Краят“ персонажът му е разгърнат и отигран до съвършенство както от екипа зад камерите, така и от изпълнителя в ролята. Действията на героя 11 години след екранния му дебют, с който стартира и споделената филмова вселена на студиото, са истински поетични.

Сходно, макар и не толкова церемониално, отношение получава и централният персонаж в най-качествените солови филми на Marvel дотук – Стив Роджърс / Капитан Америка, в чиято роля за пореден път се превъплъщава Крис Еванс. На него принадлежат и най-епичните, грандиозни бойни моменти от действието, в един от които се затвърждава и основната теза зад иначе семплата личност на капитана – че доброто прави човека бог повече от всякакви свръхспособности.

Скарлет Йохансон в ролята на Наташа Романоф, по-красива от всякога в своята тиха меланхолия след колективния провал на героите в края на „Война Без Край“, и Джереми Ренър в амплоато на стрелеца Клинт Бартън също блестят. Техните герои са разгърнати като личности логично и закономерно с оглед на досегашните им екранни приключения и постъпки.

За всеобщо облекчение на цялата фенбаза на Marvel, Бри Ларсън е в „Отмъстителите: Краят“ общо около 5 минути от 3 часа, тъй че антипатичната ѝ, каменна персона категорично не успява да остави отпечатък върху филма. В малкото ѝ моменти на екрана поведението на супергероинята е поне малко по-разчупено, отколкото беше в „Капитан Марвел“, което създава надежда, че по-нататъшни филми с нейно участие ще бъдат и по-приятни за гледане. 

Токсичен феминизъм убива „Капитан Марвел“

Но встрани от индивидуалните съдби на многобройните герои, филмът събира всичките си подсюжетни нишки в грандиозно, епично заключение, в което паметните моменти валят един след друг по възможно най-удовлетворяващия начин. За това безспорна роля изиграва и фантастичният саундтрак на Алан Силвестри, човекът, озвучил също „Война Без Край“ и първият „Отмъстителите“ от 2012 година.

С това „Отмъстителите: Краят“ се превръща в поантата на колосално, невиждано досега постижение

в полето на филмовото повествование и си струва гледането дори само заради това. Няма как лентата да бъде осмислена и почувствана пълноценно, ако не се гледа в комплект поне с предшественика си, „Война Без Край“, но емоционалният ѝ заряд е достатъчно силен, за да се усети дори без зрителят да е гледал всеки един от 21-те филма на Marvel Studios дотук.

Със своите три часа продължителност, универсално критическо одобрение и драматичен тон, „Краят“ е „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“ на това десетилетие. Предстои да видим дали ще пожъне и същия успех на наградите „Оскар“ догодина, но филмът сигнализира края на една истинска ера в комерсиалното кино, отвъд която целият свят ще се опитва да следва примера на Marvel Studios. През 2008 година те заложиха на сляпо и сега удариха джакпота.