Как да се разделим с миналото и да продължим напред?

Лъчите на слънцето вече се промушват през облаците. Светлината му стопля онази част от душата, която е зъзнала цяла зима. Кръвта в тялото се раздвижва, свежест и бодрост пъплят в душата, а трудностите започват да приличат на интересни случаи за разрешаване. Вдъхновение и дръзновение ме обземат. 

Мислите за пролетта неусетно ме заведоха към хрумването, че годишните сезони ми напомнят на процесите, които се случват в нас през живота ни. Замислих се и за цикличността и затова, че ние, хората, често се съпротивляваме на естествения ход на живота. Например, когато се разболеем, се съмняваме, че тялото ще се самовъзстанови и оздравее; когато срещнем трудност, се отдръпваме от лекотата; когато преживеем болка, се затваряме за радостта. Сякаш като веднъж ни се случи нещо неприятно, това автоматично унищожава, забранява, отрязва благополучието.

Сега, когато ден след ден пролетта ми напомня за себе си, си мисля, че зимата ми прилича на онези моменти от живота, когато е нужно да се вглъбим в себе си, да потънем, да се свием, да се сгушим, да се затворим, за да съберем сили да продължим напред. Зимата ми напомня за онези ситуации, връзки, взаимоотношения, дейности, които трябва да се разпаднат, да приключат, да си отидат, защото в тях всичко вече е свършило и се е изчерпало.

Зимата напомня онези моменти, в които е нужно да забавим темпото, да останем и стоим вътре в себе си, докато нещо в нас се затопли, отпусне и събере смелост да продължи. 

Зимата е като онова време от живота ни, когато не е нужно да сме активни в света, а вътре в себе си.

Замръзването, характерно за зимата, често се случва в психичния ни живот. Замръзваме тогава, когато искаме да избягаме от ситуация и да се спасим. 

Пролетта прилича на живота, който напира в нас и иска от всеки един от нас да го живеем. Когато гледам кокичето, което пробива твърдата, замръзнала земя, си припомням човешката решителност - онази сила и устойчивост, които проявяваме тогава, когато искаме да пробием, да устоим на трудностите, да ги издържим, като в същото време запазваме красотата и нежността си. 

Когато игликата разстеле пъстрия си килим по земята, си спомням колко цветен може да бъде всеки от нас.

А ароматът на зюмбюла ме подсеща как една жена може да привлече към себе си любимия си мъж и той само като диша въздуха около нея, да се опиянява.

Пролетта и младостта

Енергия, устрем, избухващ живот - оживлението на пролетта  много прилича на младостта. Тя е времето, в което започваме самостоятелния си живот - тогава търсим посоката, в която да вървим, търсим дейността, която да ни кара да се чувстваме живи, тогава градим основите, създаваме целта и започваме да работим, за да постигнем желаното. Точно както плодното дърво, което цъфти през пролетта и от цвета завързва бъдещия плод.

Пролетта и новото начало

Понякога е много трудно да се разделим с миналото и да продължим напред. Понякога е трудно да си тръгнем. Понякога е невъзможно да останем. Понякога е трудно да кажем: “Не!” на това, което вече не искаме. Понякога трябва да кажем: “Да!”  на това, което искаме. 

Когато старото приключва и стоим на прага на новото, е възможно да си мислим, че няма да срещнем подкрепа или благоприятни обстоятелства, че новото ще бъде трудно и тежко, че ще ни трябва много време отново “да си стъпим на краката” . Песимизмът идва от болките, трудностите и непостигнатите резултати в миналото. За да тръгнем ведро напред, ни е нужна нова  и свежа енергия, а тя идва от вярата, че предстоят хубави преживявания и успехи.

Когато в зрелостта настъпва нова пролет

Не всичко в живота ни се развива и подрежда както сме го очаквали и искаме. Случва се да загубим партньор или да си тръгнем от връзка, която се е изчерпала; случва се да живеем на място, в което възможностите за развитие са ограничени или ги няма; случва се внезапно животът ни да поеме в друга посока. Тогава дори и да не искаме, заставаме на старта на новото начало. Това, което преживяваме на това място, може да е вихър от емоции; букет от страхове; съпротиви да направим крачка напред; раздразнение, породено от непостигнатото; гняв от това, че трябва да направим крачка в друга, различна от тази, която сме планирали, посока.

Гневим се, страхуваме се... А вижте природата - зимата гневи ли се, че цъфтят кокичета? Снегът крещи ли срещу слънцето? Земята сърди ли се на дъжда?

Ние хората сме склонни да се съпротивляваме на естествените процеси на живота, да застиваме в различни фази, да правим регрес към старото и познатото, да се плашим от новото, непознатото, предстоящото. Съпротивата идва от това, че познаваме болката и не искаме да ни боли. Виждали ли сте дърво, на което е отрязан голям клон? 

Напролет то се разлиства, а ако е плодно - цъфти и наесен има плодове. Но ние, хората, невинаги подражаваме на природата. Когато преживеем болка, когато се разделим, когато загубим, дълго време не можем да се престрашим да се отворим отново. Затваряме се, издигаме бариери, капсуловаме се, свиваме се в черупката си. Не се доверяваме на собствените си сили и на живота, че отново ни е приготвил възможност за растеж, развитие и вълнуващи преживявания. Защо стоим на едно място, след като новото ни разнообразява, раздвижва, развива, вдъхновява и презарежда?