Една любов за цял живот – възможно ли е
Само че, око погледнем обективно, ще стане ясно, че единствената любов не е нищо повече от мит. Това се потвърждава от психолозите: „Всеки човек има потребност да обича, да бъде до някого, да участва в нечий живот, да споделя нечии интереси – казва семейните психотерапевти. - Но също така ние сме биологични същества, на които им е необходима не само емоционална, но и сексуална близост. Освен това на нас може да са ни интересни различни хора, затова сме способни да отдаваме душата и тялото си много пъти през живота си.“
За разнообразие
В продължение на 30 години американският антрополог Хелън Фишър от Ruthers University в Ню Йорк изследва природата на любовта и стига до знаменателните изводи. В частност тя изяснява, че когато преживяваме остра влюбеност, в кръвта ни постъпва целият „хормонален коктейл“: допамин, предизвикващ пристъп на щастие; фенилетиламин, отговарящ за възбудата; серотонин, държащ емоциите в подем; и норадреналин, създаващ усещане за всемогъщество. Съответно, за любовта или псевдолюбовните разстройства в организма отговарят други хормони. При това се оказва, че ние можем да преживеем всички тези състояния както поотделно, така и едновременно.
Казано по друг начин, способни сме да изпитваме нежност и дълбока привързаност към постоянния партньор или съпруг, но в същото време да усещаме сексуално влечение към някого другиго или дори едновременно към няколко човека. „Това означава, че човешката природа е полигамна – казва Хелън Фишър. - По този начин тя ни предоставя възможност да разнообразим генофонда, да го спасим от изчезване“.
Още повече, някои учени твърдят, че любовта продължава от година до три. Ние вече сме опровергали този вреден мит, доказвайки, че той е справедлив само за допаминозависимите хора, живеещи по схемата „страст – охлаждане – раздяла“.
Краят на легендата
До определен момент ние можем да мислим, че истинската любов се случва само веднъж в живота. Тази заблуда е свойствена предимно на младите, защото именно в тийн възраст човек се променя най-много – както външно, така и вътрешно. Ние растем, а заедно с това се трансформират и представите ни за самите нас и за тези, които са около нас. И започваме да усещаме много силно „крайността“ на нашия живот. Влюбеността, която се появява в кризисните моменте, се отпечатва дълбоко в душата, и ние се сещаме за нея след време, като за истинска любов. Така се случва, но само до следващата криза и до следващата среща.
От друга страна, представата за невъзможността да обикнеш друг човек се трансформира към 30-те години, когато започваме да осъзнаваме способността си са обичаме. За нас това означава, че можем да управляваме чувствата си, все едно ги регулираме и преразпределяме. Което води до умението да обичаме не един човек, а няколко. „Затова приемащият и разбиращ собствената си способност да обича човек няма да седне да говори за единствената си любов в живота – категорични са специалистите. - Тази легенда престава да съществува. Макар и да остане като жизнена история, тя ще загуби статуса си на уникална.“
Роб на единствената любов
И все пак някои от нас упорито не могат да се примирят със заложената им от природата способност да се влюбват.
В този случай става въпрос за болезнените психологически травми, получени в ранното детство, в моментите на раздяла на детето с майката. По тази причина ние се хващаме за мита за единствената любов, като за спасителен обръч – просто се страхуваме да се сблъскаме със силните преживявания заради загубата.
Да допуснем, че твоят любим мъж вече има друга жена до себе си и от година е щастлив с нея, а ти не можеш да приемеш този факт. При това имаш илюзии, че всичко е временно и той задължително ще се върне. Подгряваш чувствата си със спомени, свързани с този човек. Тоест, вътрешно ти не си готова да се сблъскаш с факта, че си загубила този човек, отношенията ти с него са похарчени и него го няма в живота ти, а теб – в неговия. „Това би означавало, че жената е длъжна да признае печалната истина: тя е нелюбима, пред нея са предпочели друга – обясняват психотерапевтите. - А за тези от нас, които имат в анамнезата си травматична сепарация с майка си в ранното детство (или с баща си), тези преживявания просто са непреодолими“.
Всяка загуба и раздяла се възприемат от такива хора много остро. За да се спасим от тежки преживявания и неизбежната в този случай депресия, ние си затваряме очите за реалността. И се потапяме в света на илюзиите, често обричайки се на самота до края на живота си. Добави Коментар