Любовна история от мрежата: След 30 години чакане: Вече сме заедно и се обичаме силно!
Ето разказа й, публикуван в интернет:
Когато бях на 20 години – във възрастта на любовта, имах и красота, и чар в изобилие, колкото и нескромно да звучи. Срещах любовта, понякога се спирах за малко при нея, после продължавах – честно казано, без да се питам накъде…
Най-разтърсващата в живота ми любовна връзка преживях в студентските си години. Повечето хора казват, че първата любов е най-силна, но при мен беше втората. Толкова неподготвена бях за срещата със Стефан, че изобщо не усетих как се поддадох на емоционалното му манипулиране. Да, ако аз се влюбих от пръв поглед в този 22 години по-възрастен от мен мъж, разведен и баща на две деца, то поглеждайки назад, виждам, че той просто е успявал майсторски да контролира и направлява чувствата и действията ми. Както и да е, тази много бурна за мен любов, завърши с болезнена сърдечна травма – след 4-годишна връзка, Стефан се събра отново с бившата си жена… Докато още „ближех раните си“, срещнах Денис.
Отидох на контролен очен преглед, който заради вродено заболяване ми беше назначен от години и никога не пропусках. Специалистът, който дотогава следеше зрението ми, беше един възрастен и много приятен лекар, на когото имах доверие и спокойно сядах на стола за преглед. Но за мой ужас, този път в кабинета имаше един млад лекар, около десетина години по-голям от мен самата. Прегледа ме, след това извади една дебела книга – както разбрах от заглавието – за очни заболявания, и спокойно, в мое присъствие, се зачете в нея! Казах си: „Край, повече няма да стъпя тук, този доктор е съвсем неопитен!“. И все пак, някакво вътрешно чувство ме накара да му се доверя…
В целия този водовъртеж от негативни преживявания, даже не разбрах кога Денис се влюби в мен. Всъщност неговото влюбване първоначално не ми се стори да е заявка за нещо сериозно. На мен ми беше забавно в неговата компания, но нищо повече – Денис имаше страхотно чувство за хумор, беше много интересен събеседник, но честно казано физически не беше мой тип.Признавам – не сбърках, той беше човекът, който успя да ми помогне да реша здравните си проблеми, той ме подкрепи и емоционално, и със съвети, и дори с контактите си: насочвайки ме за лечение към по-опитни колеги, тъй като се наложи да преживея две нелеки операции, за да запазя зрението си… Скоро след запознаването ни той ми разказа и че е женен, има дете и държи много и на съпругата, и на сина си.
Последното нещо, което исках и от което имах нужда, е сърцето ми да бъде разбито от толкова неподходящи отношения. Така че Денис мина в графата „добри приятели“, а той години откликваше винаги когато имах нужда от него или просто се отбивах в кабинета му да изпием по кафе и да си поговорим.
И дотук… никой от двама ни не си позволи да направи крачка към по-голяма интимност… Аз работех, срещах се с приятели, имах гаджета… и накрая се запознах с необвързан мъж, който ми се стори мил и сериозен – ето, казах си, човек за семейство. Не чакахме много, спретнахме сватба, след година се роди и дъщеря ми Деница (признавам, името й е доста близко по звучене до това на човека, когото тайно харесвах и обичах, макар, разбира се, неин баща да е съпругът ми). Бракът ми не беше щастлив, рутината на ежедневието бързо заличи страстта и между мен и съпруга ми зейна бездна от дълбоките различия в характерите и ценностите ни. Бях на 45 години, когато се разведох. Все още се чувах с Денис, дори се виждахме от време на време. А той, честно казано, с годините се разхубави, със спорт и здравословно хранене поддържаше идеална форма. Започнаха да го ухажват доста дами, макар че „почитателки“ никога не са му липсвали. Предполагам, че с някои от тях срещите им са прераствали в много повече от споделени думи на чаша кафе…
Но независимо от всичко, когато му се обаждах, Денис винаги отговаряше на телефона с дежурното: „Радвам се да те чуя, Нели. Кога ще те видя?“. Усещането да вдигнеш телефона и да се обадиш на човек, когото не си чувал месеци или дори години, или да прекрачиш прага му след толкова много време и да видиш, че чувствата са непроменени, дори са станали по-дълбоки, е неописуемо. Само сребърните нишки, които все повече се появяваха в неговата черна коса, ми подсказваха, че времето не е спряло за нас…
Станахме любовници, когато Денис беше вече на 63, а аз – на 52 години. Случи се малко повече от година след смъртта на съпругата му, към която той беше истински привързан. Интимността помежду ни беше толкова дълбока и завладяваща, толкова прекрасна като усещане, че си казах: „Нима си заслужаваше да минат почти 30 години от първата ни среща, за да се любим, нима някога ще наваксаме пропуснатото?“… Дори и да не ви се вярва, но отговорът на въпроса ми беше: „Да“. Мисля, че не физическата близост с някого е важна за любовта. За мен винаги е било прекрасно и важно да знам, че има един човек, на когото и след 5 години да звънна по телефона, ще отговори на обаждането ми, с „Кажи, Нели, слушам те“…
За мен обичта не е в това да виждаш и докосваш някого всеки ден. Не вярвам, че за нея е от значение, че всяка вечер сядате на една маса и заспивате в едно легло. Не, любовта е божествена искра, която ни помага да забравим на колко години сме и с какви проблеми се сблъскваме ежедневно. А когато се поглеждаме, потъваме в очите си и всеки от нас усеща, че част от душата на другия му принадлежи завинаги и времето и пространството няма как да прекъснат тази връзка помежду ни. Добави Коментар