Ванга призовала дърворезбаря Григор Паунов да направи олтара на "Света Петка"
И така благодарение на Невена Коканова дърворезбарят Григор Паунов се запознава с известната петричка врачка. През следващите 4-5 години до смъртта на Ванга той става един от хората от близкото й обкръжение.
„Завършил съм Художествената академия през 1983 г. при проф Кънчо Цанев и не съм спирал да се занимавам с дърворезба оттогава.
Роден съм в Габрово, но съм израсъл в София, с изключение на няколкото години, когато баща ми беше главен архитект на града, а майка ми – главен реставратор на Габровска област. Бях 13-14-годишен. По това време реших да стана дърворезбар. Свързах се с един тревненски майстор – Тодор Тодоров, и всеки ден пътувах от Габрово до Трявна, за да ме обучава.“
Григор Паунов е автор на дърворезбите в три черкви. Първата е „Света Петка“ на Рупите. Впоследствие прави и кръщелната зала на „Св. Неделя“ и иконостаса на Гложенския манастир. Създал е десетки домашни иконостаси, за които е убеден, че са основното, което е съхранило нашата нация по време на османското иго.
С Невена Коканова се запознава случайно, покрай това, че майка му реставрира къщата на известната актриса в с. Чумаците. Сближават се семейно с Коканова.
Невена дори става кръстница на дъщерята на Григор и съпругата му Розалина. „Тя беше изумителен, естествен човек.“
Коканова присъства на първата среща на дърворезбаря с Ванга. „Ти какво правиш сега?“, пита го незрящата жена. „Ами правя един ремонт на балкона.“ „Там си изкривил плочките“, казва му Ванга. „Вярно е – засмива се Григор. – Изкривих ги.“ Дълго разговарят.
Григор се изхитря да запише на касетофон думите на Ванга. Качват се с Невена в колата, пускат записа, но в момента, в който навлизат в Сандански, говорът става неясен, чува се само нещо като провлачено бучене. „Помислих, че касетофонът ми се е развалил нещо, затова поисках от един приятел журналист професионален диктофон.“
Втори опит за запис – същият феномен. Щом стигат до Петрич, записът се поврежда и от думите нищо не се разбира. По-късно Ванга му позволява да записва разговорите им и всичко с касетките е тип-топ. „Имам много касетки с разговорите ни. Записвали сме не за друго, а защото нещата се забравят – тя беше такъв извор на мъдрост, толкова притчи, толкова сладкодумна…“
Не ги е слушал отдавна. Преди 18 години жена му Розалина – едва 35-годишна, починала от сърце. Две години след това Григор случайно си пуска една от касетките с разговорите с Ванга и изумен чува как пророчицата направо описва смъртта й и нарежда: „Ех, невесто, невесто… ти да оправяш крадачите, лъжачите…“ „Жена ми беше съдия – обяснява той. – Ванга направо описва смъртта й и я ожалва, но аз по това време не съм разбрал. Всъщност точно този запис е правен в деня, в който двамата отиват при Ванга за помощ, тъй като майката на Розалина е болна. „Прати ни при д-р Чирков, смениха й сърдечната клапа, жената се оправи и досега е жива“, обяснява Григор за тъщата.
Започва Паунов да прави проекти за олтар. „Общо взето пътуването София – Рупите ми беше станало като отиване до Централна гара. Тия 170 км ги минавах по два пъти в седмицата понякога. Но една вечер пристигам с руло кадастрон под мишница – поредния проект, на който бях поставил някакви грифони, лъвове. Още от прага, не бях влязъл даже, тя ми казва: „Тези лъвове да ги махаш оттам! Искам гълъби и лоза.“
Следват дни на професионална идилия – Светлин Русев рисува, Григор Паунов монтира дърворезбата. „6 месеца работих по този иконостас. Един месец го монтирах. Със Светлин Русев спяхме в църквата. Образно казано – отвънка в колата си спях. През деня двамата си работехме – той правеше стенописите, аз си монтирах иконостаса. Имаше минерален басейн с масажна маса – на едната маса също спях като къпан под звездите. Беше прекрасно време. Успяхме в срок, всичко мина прекрасно.“
До днес Григор Паунов посещава църквата на Рупите. „Чест им прави на фондацията „Ванга“, че осъществиха една нейна мечта – целият комплекс, паркът, църквата, е едно чудесно място – казва той. – И не спира върволицата от хора. Виждаш едно спокойствие, едни одухотворени хора. Влязат в църквата, запалят свещичка, заредят се…“
Дърворезбарят все още тъгува за човека Ванга. „Тя имаше много тънко чувство за хумор и един характерен смях. Много ми се подиграваше! Звъни ми на телефона: „Утре с невестата да сте тука.“ „Защо бе, лельо Ванге?“ „Утре е Богородица, ще кръщавам, тука да сте.“ Отиваме, изкарахме си курбана, всичко нормално. Народ, върволица. Тя опъваше едни големи маси на дворчето с всичките свахи покрай нея, всичките тетки, лелки, кръщелници… Нося аз купола, кръщава. Мина курбанът. Почват да вдигат лелките масите – под стола на Ванга – една змия. Там има едни местни змии, кощерици им казват, стават докъм два метра. Поначало на Кожух планина има рядка флора и фауна. Рупите са точно в подножието на вулкана. Утрепах змията и я изхвърлям, гледам да не ме види някой, обаче лелките ме видяха и моментално – от уста на уста се разнесе слухът. Леля Ванга си почиваше следобед. Става след почивката и почва да се смее: „Е, ти да видиш! Гришата трябвало да дойде, да утрепе змията.“ Тя го е видяла, че ще стане, и затова ми се обажда. За да стане веселба.
Жените, които се грижеха за нея, така, майтап да става, нарочно обръщаха ресните на килима наопаки. А пък тя много държеше да са изравнени, подредени. Както не виждаше, Ванга се възмущаваше: „Витке, какво сте направили с ресните на килима! Веднага да ги оправите.“
Седим си веднъж на пейката отвънка, нямаше хора, един такъв есенен следобед беше. Седим си и си мълчим на припек. Вика: „Какво правиш сега?“ Казвам: „Лельо Ванге, резбата не върви, чудя се да сменям професията ли, с нещо друго да се занимавам…“ И думите й бяха: „Смени я. Ако можеш.“ Категорично ми стана ясно, че каквото и да правя, аз ще си остана дърворезбар.
Не съм я питал почти никога за нищо, ако имаше нещо, тя ми го казваше сама. Но е имало случаи, когато ме е държала просто часове при себе си. Тя гледа на хората, а аз съм вътре при нея. „Лельо Ванге, да не преча?“ „Тука ке седиш!“ Защо е трябвало да седя? Трябвало е да чуя нещо, да науча нещо.
Чувах страшни неща, какво ли не. Човешки съдби. Тя влизаше в положението на всички – човек! Аз по-добър човек от нея не познавам. Идват с какво ли не – с престъплението си, крадци. Тя ги гонеше.
Звъни: „Искам зелник да ми донесете. Но с оливия – сега са пости.“ Мине не мине време, вдигне телефона, дрънне: „Утре ви искам тука.“ Хайде, керванът се понася.“
Григор не знае Ванга да е посочвала някого за свой наследник. За феноменалните й способности говори без почуда, сякаш са най-естественото нещо на света.
„След като имах контакт с нея, няма как да не вярвам, защото съм го изпитвал на гърба си. Приемам го като едно нормално явление. Майка ми написа един роман, занасям й книгата, тя си слага ръката на корицата… Тя четеше така: на вестника сложи ръката и прочита целия вестник. После знае всичко, което пише вътре. Приемам ги за нормални тези неща.
За нея специално… Имаше такава дарба.“ Добави Коментар